Глава III

25 февруари 2026. Четиво за 10 минути.

Малко преди първата ми среща с Рудолф Щайнер, двамата със съпругата ми бяхме купили имение, намиращо се близо до малкото австрийско село Гутау (Gutau). Установихме се с голямо удоволствие в живота на село(то), още повече, че околностите бяха доста интересни. Районът беше наречен Мелничен квартал заради множеството малки мелници, които обслужваха отдалечени ферми. Земята, заедно с Бохемската гора, е била наричана от римляните Хирцинска гора (Hyrcinian Forest), макар че те самите никога не са стъпвали там. Някога Бохемия е била обкръжена от почти непроходима стена от гори – имало е прекъсване само на изток. Горното течение на Молдау (Moldau) тече по днешната австро-бохемска граница от северозапад на югоизток, а оттам Молдау поема на север към Прага. Съчиненията на Адалберт Щифтер[29] са направили този район известен за много хора, които не са австрийци.

Славянският темперамент ми е бил много симпатичен през целия ми живот, въпреки че дълбокото значение на този факт трябваше да изчака обяснението на Рудолф Щайнер. Семейството на майка ми беше от смесен бохемски и силезийски произход. Аз самият съм роден в Прага, а жена ми също е от Бохемия. В предвоенна Австрия германци, славяни и унгарци се смесиха в хармония и моят собствен живот следваше този курс. Училищните ми дни бяха в Щайрмарк (Steyrmark). Кариерата ми на военен ме отведе в Унгария, но през целия ми живот съдбата многократно ме поставяше в моята родина в Бохемия и в славянските страни. Осъзнах как хората от тези части в някои случаи в хода на историята са били изигравани и поставяни един срещу друг от външни сили, гонещи господство. Но едва по-късно успях да разбера по-дълбокия духовен фон. Що се отнася до мен самия, аз винаги съм се чувствал у дома си сред германците, унгарците и славяните и никога не съм изпитвал чувство на прекомерен национализъм. Всъщност всичко с националистически привкус, дори абстрактно, накърняваше чувството ми за човешко достойнство. Ситуацията в стара Австрия беше различна от тази в национално обединените държави и затова я харесах. Чувството на принуда ме обзе за първи път, когато Австрия, в дните след войната, стана националната държава, каквато е сега, напълно пренебрегвайки духовните изисквания на своето бъдеще.

Романът на Адалберт Щифтер, „Уитико“[30], ме научи да разбирам голяма част от бъдещите нужди на Централна Европа, където все още се усещаше толкова много от старата Римска империя. Уитико е основател на фамилията Розенберг, през 12. век, която по-късно запада под римско влияние. По времето, когато императори са Щауфените (Stauffen), Бабенбергер (Babenberger) са тези, които макар и да не ръководят, във всеки случай подготвят германските елементи за бъдещата им мисия. Целият дух на „Уитико“ беше такъв, сякаш самият писател усещаше от собственото си историческо минало дълбоката духовна общност между германците и западните славяни. Преживяванията на Уитико с бохемските херцози, особено близкият му контакт с Владислав I, първият крал на Бохемия, ми се сториха като повторение на приятелството в началото на 10. век между първия херцог Венцел (Вацлав; Wenzel Vaclav) и император Хенри Птичаря (Хенри I Птичар; Emperor Henry the Fowler). Дори през 12. век в Северна Европа е било широко разпространено дълбокото пред-християнско чувство за необходимото братство между германци и славяни. Природата на тези две раси напълно противоречи на външната римска концепция за християнството. Може да се каже, че те са предвидили предстоящата в бъдещите векове съдба.

По време на първата ми среща с Рудолф Щайнер управлението на моето имение отнемаше толкова много от времето ми, че за следващите няколко години успях да следвам хода на мисълта му само като четях основните му трудове. Не беше още дошло времето, когато аз и жена ми щяхме да следваме неговите лекции в различните градове. Земеделските ми занимания постепенно ме научиха на живота и нуждите на селяните. Видях как инстинктивните способности на селянина да използва практически природните и космическите сили в съчетание де факто отмират в по-младото поколение. За кратък период от време имах ръководна роля в земеделските общества, където рационалистичният, материалистичен светоглед преподаваше методи, които не можеха да заменят предишните жизнени инстинкти на селяните. Видях как селскостопанските дружества само пропиха селянина с един дух на комерсиализъм и колко вредни и безполезни бяха селскостопанските субсидии. На селскостопанските изложения механичните вещи и предмети са с централна роля, а продуктите на промишлеността се оценяват по измамния им външен вид, докато животворните им качества не се признават и оценяват. Бях наясно, че „науката“ не може да се опира само на интелектуализъм. Също така осъзнавах, че с нормалните методи и начин на мислене на селянина не може да се помогне, а така наречената любов към селянина е само скрит потребителски егоизъм на гражданина. Тогава не знаех как това ще бъде поправено – щях да го науча с помощта на Рудолф Щайнер по-късно.

Ако нуждите от жизнена сила останат незадоволени, социалната структура на човечеството постепенно ще пострада и историческите форми ще изпаднат в хаос. Именно тези мисли ме подтикнаха да се обърна към политиката. Бяхме добре осигурени и не материалното беше причина да се захвана с тази кариера. При предоставянето на всеобщо избирателно право за изборите през 1911 се явих като независим кандидат. Не смятах, че ще победя прелат Хаузер[31] – представител на Християн Социалистическата партия –, само исках да използвам възможността, предоставена от изборите, за да популяризирам някои нови идеи. Съставих манифест и го разпратих на всякакви хора от цялата страна. Основната ми позиция беше, че не е напредък всички дейности на човека да се свеждат до управление на държавата. Чувствах, че това би било като човек да лети срещу Провидението, бидейки несвободен и лишен от своята самостоятелност. По това време още не знаех, че в света има кръгове, инструменти на демонични сили, които се стремят да забавят духовното и моралното развитие на човечеството. Но тези сили първо трябва да бъдат разпознати, преди други сили, способни да им противодействат, да бъдат приведени в движение.

Съвсем умишлено, с цел изненада, влязох в изборния процес на късен етап, и тъй като избирателният район беше доста обширен, успях да проведа само няколко срещи. Доминиращата християн-социалистическа преса изпусна контрола, излезе с няколко съвсем неуместни и демагогски атаки, като по този начин ми помогна и ми даде еквивалентна публичност на много от предизборните срещи. Така наречените либерали, които също бяха с авторитарни възгледи, се радваха да видят опозиция към управляващата партия и затова ме подкрепиха. В резултат получих изненадващите 2 000 гласа. Но те бяха, както очаквах, с около 5 000 гласа по-малко от тези на моя опонент. Няколко години по-късно, по време на войната, с радост влязох в приятелски отношения с моя опонент, капитан (бивш прелат) Хаузер. Той беше типичен римлянин, но доста привлекателен, с една откритост на селянин и в никакъв случай не беше сух като прах адвокат. Това беше през юни 1911. Следващия месец аз, заедно със съпругата ми, която преди това странеше, прочетох(ме) серия от лекции, изнесени от Рудолф Щайнер в Хамбург през 1908 върху Евангелието на Св. Йоан[32]. Тези лекции бяха достатъчни, за да превърнат съпругата ми в също толкова ентусиазиран последовател като мен. През август същата година отидохме в Мюнхен, за да чуем на живо Рудолф Щайнер. Сега знаех, че мога да получа напътствие за всички ситуации в живота само от Рудолф Щайнер и че съм стъпил на пътя, който търсех и че само той може да ме води.

Част от христологичните лекционни цикли, издадени и на български (изд. „Даскалов“).

Бележки

[29] Adalbert Stifter, 23.10.1805, Оберплан (тогава Бохемия, днес Чехия) – 28.01.1868, Линц (Австрия), продуктивен бохемско-австрийски автор, поет, художник и педагог, завършил живота си със самоубийство покрай болест. [обратно към текста]

[30] “Witiko”. 3 тома, 1865-1867. Критикуван, но оценен от Херман Хесе и Томас Ман, за пример. Историческа новела, 12. век, за фамилия Розенберг и Уитико от Prčice (Witiko of Prčice, House of Rosenberg). [обратно към текста]

[31] Hauser. Прелат, висш духовен сановник в католическата Църква. [обратно към текста]

[32] Става дума за том 103 от СС на Рудолф Щайнер, „Евангелието на Йоан“, 12 лекции от май 1908. На български са издадени още през 1993 от изд. „Даскалов“ (тогава „Димо Даскалов“), rudolfsteiner.bg. Номер 7. Това бяха – заедно с 4 лекции от том 155, „Христос и човешката душа“, вписани едва под номер 3 от поредицата, още през 1992 – п ъ р в и т е лекции на Рудолф Щайнер, издадени на български и четени от мен в първата половина на 1994. Разбирам го напълно следващото изречение (за ефекта, който са имали върху съпругата на Полцер-Ходиц). И предполагам, че не само тя, или аз много години по-късно, но и други хора в България, срещнали антропософията в началото на 90-те – когато тя излезе на сцената, най-накрая, и в България след 1989 – могат да напишат подобен коментар, и разбират за какво става дума. По-късно „Даскалов“ издадоха и лекциите, държани от Рудолф Щайнер върху другите три Евангелия, на синоптиците. Но все пак Йоан е първото, и най-дълбокото, разбира се... авторът е „любимият ученик на Господа“ (Лазар-Йоан). Том 104, „Апокалипсисът на Йоан“, 1996. „Евангелието на Лука“, том 114, 1995. „Евангелието на Матей“, том 123, 1996. „Евангелието на Марко“, том 139, 2004. Както и т.нар. „Петото Евангелие“ („От изследването на Акаша. Петото Евангелие“), том 148, 1997, заедно с още няколко христологични лекционни цикли. [обратно към текста]