Глава II

25 февруари 2026. Четиво за 5 минути.

Имах късмет да се родя в среда, в която германският интелектуален живот на 18. век все още беше жив и енергичен. Това ме изпълни с изгарящ ентусиазъм. Гьоте, Шилер, Анастасиус Грюн, Хамерлинг и Грилпалцер, Бетовен, Моцарт, Шуман и Шуберт, това бяха ръководните гении на моята младост. Така моята душа израсна по-чувствителна към отбиването на духа във времето и пространството. Имах импулса да търся духовната основа на света и желанието да намеря вътрешния смисъл на живота ставаше все по-силно. Героите на една отминала интелектуална епоха бяха тук, за да действат като будители за духовните задължения на новата епоха. Те сочеха пътища, водещи до духовни цели, до космически цели. Техният повик, появяващ се толкова тихо, беше едва забележим. В интелектуалния тон (tenor) на немския ум, другите народи вляха своите способности и дарби, сякаш търсеха взаимен синтез, който да доведе до общение със света, до съдружие, до задруга. Никъде другаде това сливане на различни нации не се усещаше толкова силно, както в Австрия. В Австрия човек не се чувстваше в границите на една тясна и еднообразна националност. Хората живееха рамо до рамо, приспособяващи се към всякакви различия. Човек живееше като гражданин на света и домът му беше огнище, приятно за всички. Хората учеха английски и френски, за да могат да оценят пиесите на Шекспир, както и романите на Александър Дюма, Жорж Санд, също на Достоевски и Толстой. Човек се чувстваше в общение с Изтока и със Запада.

Въпреки че в младостта си не осъзнавах факта, беше вътрешно преживяване и аксиоматична истина, че Австрия ще трябва да бъде създадена, дори и да не съществуваше. Човек беше част от тази група нации, наречена Австрия, можеше да усети нейната многостранна природа, обединяваща и хармонизираща. Човек осъзнаваше, че формира духовна част от това, което самият световен ред изискваше. Това беше средата, чрез която можех да разбера, че Австрия трябва да бъде създадена, ако вече не съществуваше.

Това състояние на духа не присъстваше в онези среди, в които, макар и неволно, бях официално въведен. Душата ми беше завладяна от кошмар, който породи страх и уби всяка радост от живота. Когато вече бях в училище, разбрах, че методът на обучение там не е предназначен да донесе основната истина за света на човечеството и че тя трябва да бъде открита по друг начин. Въпреки че не можех ясно да го формулирам, чувствах, че хората умишлено се опитват да задушат мъдростта на света. Усетих, че в мен се заражда нещо, което е в противоречие с тенденцията на развитие на света и работи против нея. После дойде казармата и военната ми кариера; но съдбата беше благосклонна, което се дължеше на факта, че живях в Австро-Унгарската империя. Защото империята не беше толкова сериозна в политическите си усилия да попречи на хармонизиращата задача на нацията да се развива. Когато по-късно, с пълно съзнание, видях истинската антисоциална природа на живота около мен, се почувствах като затворник; сенките ставаха все по-тъмни и аз още по-добре разбирах, че от тази атмосфера човек може, като австриец, да каже със сигурност: „Австрия ще рухне“.

Когато имах щастието да срещна Рудолф Щайнер, се почувствах като събуден, сякаш вратите на затвора бяха отворени и веригите разхлабени. Разбрах, че свободата е съществена част от човека и че физическото трябва да бъде допълнено от духовното.

Рудолф Щайнер имаше своя дом в този европейски център, където нациите живееха заедно така любопитно смесени[27]; където Австрия, централизираната империя, е играла толкова важна роля в продължение на толкова много векове. Тъй като баща му е бил служител на Австрийската Южна Железница, той прекарва детските си години в Долна Австрия. Домът му е бил близо до австро-унгарската граница, така че той е можел да наблюдава в ранната си младост и двете нации.

Рудолф Щайнер разказваше как регионът, в който е живял на младини, бил като образ на цяла Европа и имал резерват от природни богатства, и как там изобилствало почти всичко, което Европа произвеждала и от което имала нужда.

От хиляди години, в този обитаван от легенди регион, Изтокът и Западът са се срещали, опитвайки да постигнат разбирателство. Тук е мястото, където вавилонският цар Гилгамеш[28] завършва пътуването си на запад и където днес хората от всички народи идват за взаимно разбирателство един с друг.

Гилгамеш.

През последните векове възходът беше възход в мрак и чрез финалната катастрофа, водещ до хаос. Рудолф Щайнер, поставен дори в ранната си младост от собствената си съдба в страна, която е наблюдавала най-ранния опит за обединяване на Изтока и Запада, посвещава целия си живот на опита да работи за тази цел. Той не само разкри околните мистерии, но и показа пътя към знанието от тъмнината към светлината.

В хода на моите спомени мога само накратко да се позова на делото на Рудолф Щайнер и по-специално на онези епизоди, в които съм участвал лично, а също така ще опиша задачата, която той ми възложи в моите изследвания.

Бележки

[27] Рудолф Щайнер е роден в Кралиевац, Donji Kraljevec, който тогава, 1861, е част от Австро-Унгария; днес е в Хърватия. [обратно към текста]

[28] Историята за Гилгамеш и Енкиду (Еебани) е част от кармичното минало на самия Рудолф Щайнер, и в тази светлина този параграф би бил вероятно още по-значим за читателя. В третата културна епоха, след смъртта на приятеля си Енкиду, Гилгамеш пътува на запад, и ето, че стига там, където в петата епоха, след други четири живота, приятелят му ще се завърне отново... [обратно към текста]