Пренатална психология

Пренаталната и перинаталната психология изучава психологическите ефекти и следствия от най-ранния опит на индивида – преди раждането (пренатален) и веднага след раждането (перинатален опит).

Въпреки че теоретичните и терапевтични подходи варират по отношение на тази тема, свързващата нишка е фундаменталната важност на пре- и перинаталния опит в оформянето на психологическото развитие на личността. Парадигмата на пренаталната психология тепърва се развива и си пробива път през скептицизма на конвенционалната лимитирана психология, поради твърдението и, че инфантът все още няма памет. Конвенционалната психология обаче пропуска да забележи, че паметта е свързана не само с мозъка, но с целия организъм, както и със съзнанието, което при плода е изцяло в сферата на “ТО”, несъзнаваното. Трябва да се отбележи, че по-голямата част от клиничните психолози не са имали лични директни опитности на терапевтичните модалности на съзнанието, които изследват тези феномени, при което емпирично биха установили тяхната валидност.

Историческо развитие

Значимостта на родовото преживяване е била дискутирана от най-ранните дни на модерната психология. Зигмунд Фройд отхвърля този казус след известни колебания. Неговият ученик Ото Ранк обаче изследва връзката между родовата травма и тревожните разстройства. Ранк развива психоаналитичен метод, базиран на родовото преживяване, а през 1924 издава авторската си творба “Родовата травма”. Типично за авторитарния стил на Фройд, Ото Ранк получава несъгласието на учителя си и пътищата им се разделят. По-късно, през 1949 темата отново е разглеждана от Нандор Фодор, който в добавка на родовата травма, подчертава значимостта на пренаталните преживявания и травми на плода.

Развитието на темата продължава през 50-те години на XX век, когато акцентът се променя към нетравматичните, позитивни (Доналд Уиникът) и духовни (Литърт Пиърболт) аспекти на пренаталния и перинатален опит. Тези автори подчертават значението на най-ранните периоди на бременността, дори на момента на зачеването (Пиърболит). Тези изследвания по-късно биват продължени от Франк Лейк, Майкъл Ървинг, Грахъм Фарънт, Станислав Гроф, Кен Уилбър и други. Масово разпространените в обществото изрази, свързани с пренаталната психология “страдащ плод”, “отровна плацента” и други играят фундаментална роля в теорията на “Психоисторията”, развита от Лойд дьо Мос (Lioyd deMause). Пренаталната и перинаталната психология играят важна роля в методите на първичната терапия и първичната интеграция (Primal Therapy and Primal Integration).

През 60-те години на XX век, сподвижниците на възникналия и бързо утвърдил се клон на трансперсоналната психология, провеждат мащабни и интензивни изследвания по въпроса. Франк Лейк, Атанасиос Кафкалидес, Станислав Гроф и Кен Уилбър създават обширна теоретична парадигма на трансперсоналната психология, този най-прогресивен клон на модерната психология. Станислав Гроф формулира внушителна теоретична рамка с анализи на пре- и перинаталните опитности, конвергираща около четирите конструкта, които той нарича базисни перинатални матрици. Холотропната терапия на Станислав Гроф, както и ребъртинг терапията на Ленард Ор въвеждат клиента в повторно преживяване и освобождаване от родовата травма.

Общественото внимание е привлечено към важността на пренаталния опит с книгата на Томас Верни: “Тайният живот на нероденото дете” (1981). Томас Верни създава Асоциацията за пре- и перинатална психология и здраве APPPAH. Президентът на фондацията (1991-1999) Дейвид Чембърлейн публикува популярната си книга “Бебетата помнят раждането” (1988), като представя експерименталните си изследвания, доказващи съществуването на пренатална памет. В книгата си “Трайните ефекти на пренаталния опит” (1997), Людвиг Янус аргументира тезата си за изключителната важност на пренаталното влияние на майката върху плода чрез експериментално доказани резултати.

През 1975 френският акушер д-р Фредерик Лебойер издава книга под заглавие: “Раждане без насилие”. Той популяризира метода за раждане във водна среда, наподобяваща амниотичната течност около плода. Следвайки примера на Лебойер, друг френски акушер – Мишел Одон - развива практиката на естественото раждане с малка намеса, като усъвършенства метода на “Банята на Лебойер” в раждане в басейн с топла вода.

В началото на третото хилядолетие, в Санта Барбара е създаден университет, който предлага магистърска и докторска програма по пренатална психология. Д-р Уенди Ан Маккарти (Wendy Anne McCarty), съосновател на програмата, издава книгата си “Welcoming Consciousness” (2004), в която разкрива 30-годишния си опит и клинични изследвания в областта на пренаталната, перинатална психология и съществуващите главни модели на ранното развитие. Д-р Маккарти въвежда интегративен модел на ранното развитие, който представлява отражение на клиничните открития в сферата на пренаталната и перинатална психология. Сърцевината на нейния модел са трансперсоналните и духовни аспекти на съзнанието и паметта, документирани в развитието на плода от самото му зачеване!

Нероденото дете е уязвимо в много отношения, което често не се осъзнава или се недооценява. Повечето хора погрешно предполагат, че плодът няма никакво съзнание и рядко гледат на него като на човешко същество. Ако попитате някое бременно момиче, седящо в опушена, шумна и пълна с насилие дискотека, дали не се притеснява за бъдещото си дете, тя ще ви отговори най-вероятно: “Разбира се, че не! То още няма достатъчно разум и способност да осъзнава.” Нищо не може да бъде по-далеч от истината от такава представа! Теоретичните и практически изследвания в последните 50 години са доказали, че пренаталният опит се съхранява в паметта и се отразява на целия последващ съзнателен живот.

Взаимодействаща травма

Терминът взаимодействаща травма означава, че ефектът от пренаталната травма се проявява при взаимодействие с други, подобни нему следродови травми. Т.е, залага се предразположеност. Например – малко вероятно е, че асфиксията (задушаване) при раждането ще доведе до развиване на клаустрофобия (страх от затворени и тесни пространства) в зряла възраст. Много вероятно е обаче да се появи клаустрофобия, ако се случат сходни травми. Например, ако едно дете, родено с асфиксия, бъде душено при игра или оставяно на тъмно като наказание, има голяма вероятност да развие клаустрофобия. Пренаталната травматизация, така да се каже, придава окраска на последващия жизнен опит. Животът се възприема през призмата на предшестващите неразрешени травми. Ако е имало задушаване по време на раждането, в живота си индивидът често ще се възприема като безпомощна жертва или несъзнателно ще избира или направлява жизнените си ситуации така, че да бъде в положението на жертва. Този процес се нарича рекапитулация (кратко повторение). Преживяването на подобни на предродовите и перинаталните травми води до проява на патологични хронически симптоми. В горния случай наслагващите се подобни на родовата травма стресогени водят до развитието на хроническа клаустрофобия.

Дородов опит

На проведения през 1995 в Сан Франциско конгрес на APPPAH (Асоциация по Пренатална и Перинатална Психология и Здраве), Дейвид Чембърлейн разказва случай, който демонстрира наличието на съзнание у плода. Със сонда с прикрепена към нея камера била взета околоплодна течност за проба. Видеозаписът показал, че когато сондата била въведена в утробата, детето се обърнало към нея и я отблъснало с ръчички. Лекарите си помислили, че се е получило някакво изкривяване в образа и повторили въвеждането на сондата. Детето отново я отблъснало. Майката също усещала движението на детето. Такива директни експерименти показват, че детето съзнателно възприема ставащото около него, особено това, което лично го засяга. А го засяга всяко настроение и мисъл на майката, в следствие на външни или вътрешни стимули. По биохимичен път те пряко се предават в кръвотока на детето. В книгата си “От ембрион до младенец”, Пионтели се позовава на случаи, свидетелствуващи за съзнателността на плода. Той описва случай с двойка близнаци на четири месеца, които твърде добре се възприемали един друг и се намирали в доминантно – подчинена взаимовръзка. Единият от близнаците бил доминантен, буен и агресивен, а другият пасивен и отстъпчив. Всеки път, когато доминиращият близнак започвал да бута и блъска другия, той се свивал, отдръпвал се и притискал главичката си в плацентата, криейки се. В живота си близнаците запазили същите отношения. Всеки път, когато се карали за нещо, отстъпчивият близнак бягал в стаята си и се криел под възглавницата. Той дори си носил възглавницата и я използвал като защитен екран всеки път, когато доминиращият близнак ставал агресивен. Според много подобни изследвания - например, описаните в книгата на Дейвид Чембърлейн “Децата помнят раждането” -, става очевидно, че детето в утробата е осъзнаващ субект и че поведението, което бива сформирано в утробата, вероятно ще бъде пренесено в целия живот на индивида.

Пренаталните събития се помнят

Дълго време учените не бяха наясно как е възможно пренаталните събития да се помнят, ако нервната система още не е достатъчно развита, не е миелинизирана и оформена. Разказите на хора, подложени на регресивна хипноза обаче говорят, че спомени има дори от момента на зачеването, а толкова повече от самата бременност. През 1970 австралийският лекар Грейхъм Фарънт започнал да изследва пренаталната памет, записвана според него на клетъчно ниво. Той бил поразен от факта, че пренаталните спомени, до които достигнал, били не на тъканно или скелетно–мускулно ниво, а именно на клетъчно. Той нарекъл спомените си “клетъчна памет”! До същите изводи стига и английският психиатър Франк Лейк, който изследва психотравмите на майката по време на бременността и залагането им в зародиша като клетъчна памет.

В последните пет години клетъчните биолози от цял свят проведоха значителен брой качествено нови изследвания, които убедително потвърждават теорията, че паметта може да се закодира в клетките. Тук е уместно да споменем за отчета на доктор Брус Липтън, представен на конгреса на APPPAH в 1995, който потвърждава изводите на Фарънт и Лейк.

Пренаталните спомени оказват огромно влияние на цялото бъдещо развитие

В книгата си “Факти от живота”, Р. Д. Лоинг пише: “От самото начало на живота ми всичко ставащо около мен се регистрира. Това, което се случва с първите зародишни клетки, се отразява на процеса на деление на всички следващи родителски клетки.” Лейк се съгласява с това твърдение и смята, че най-съществената програма за цялото развитие на живота ни се залага от момента на зачеването до раждането и особено в първите три месеца на бременнността. В САЩ Лойд дьо Мос също пише за социалното, политическо и културно отношение към дородовия опит и докладва за откритията си на конгреса на “APPPAH” през 1995.

Плодът е следствие на психичните преживявания на родителите си

Ето какво твърди по въпроса за предродовата психология Уилиям Р. Емерсън:

“Франк Лейк достигнал до извода, че преживяванията на майката се предават на плода чрез пъпната връв. Психо–физическият опит на майката по време на бременността – всички нейни мисловни, емоционални и органични състояния се предават по биохимичен път на нероденото дете.

Емоциите, мислите и поведението на майката директно програмират бъдещето на нероденото дете. Изследванията показват, че всичко, което преживява майката, също така се преживява и от детето.

Ето един пример: скоро след зачеването на детето, бащата починал. През всичките девет месеца на бременността, майката тъжила и прекарвала дните си в дълбока депресия. Ако, както твърдим, детето преживява идентични с тези на майката състояния, то през цялото време на бременността би трябвало да бъде под смазващия натиск на депресията, на чувството за загуба и отчаяние, предадени му биохимически. Тези състояния би трябвало да се очаква да се проявят по-късно в зряла възраст. Така и станало. В детството си детето периодически изпадало в депресивни състояния, като лекарите не могли да открият никаква физиологическа или психологическа причина. По време на депресиите си, детето рисувало пещера с умиращ в нея мъж (в пренаталната психология пещерата е символ на утробата). След рисунката малчуганът се оправял за известно време, но после пак изпадал в същото състояние. То не знаело, т.е никой не му бил казвал за смъртта на баща му.

В друг случай, по време на бременността, майката и бащата живеели в условията на напрежение и неразбирателство, имали постоянни свади и побоища. Когато в зряла възраст зрелият вече индивид бил подложен на регресивна хипноза, той разказал как по време на кавгите се е свивал и изпитвал ужас. В осмата седмица от бременността мъжът внезапно се изнесъл и отишъл при друга жена. Майката била потресена от случилото се. Понеже нямала достатъчно средства, за да издържа себе си и детето, тя многократно правила опити да предизвика помятане като вкарвала различни предмети в матката си. Пренаталният опит може да има драматични последствия. Още в ранните си години детето проявило склонност към садо-мазохизъм и разрушение. То гасяло цигари в тялото си и се ранявало с остри предмети. В юношеските му години момчето било арестувано 30 пъти за нападение. Атаките му били точно копие на опитите на майка му да го премахне. Обикновено момчето нападало жертвите си докато спят, удряйки ги с продълговат предмет. По време на предродовото развитие в детето били заложени силните негативни чувства на майка му – отчаянието от изоставилия я мъж, емоционалните рани от скандалите, собственият и нарцисизъм. За нея детето било нежелано бреме и тя по всякакъв начин се опитала да го премахне, като по този начин заложила в него силна невротичност, базисна неувереност, крайна агресия и антихуманност.”

Заключение

Пренаталният опит винаги е бил приеман за изключително важен в народопсихологията от цял свят. В хода на световните промени – глобализация, индустриализация, тесен лимитиран научен поглед, наложен като отправна гледна точка на обществото – мъдростта на отдавна известните истини е позабравена. Съвременната интердисциплинарна интегрална наука започва все по-уверено да експлорира значението на огромната роля на пренаталните процеси.

Държа да отбележа приноса на българските философи, психолози и преподаватели Петър Дънов и Михаил Иванов относно значението на предродовото развитие като най-мощен фактор в сформирането на фундаменталните предиспозиции, наклонности и психоемоционални характеристики на индивида.

Според тях, именно промяната в отношението към пренаталния процес е решаващия фактор в развитието на човешкото общество в качествено отношение.

***

Бъдете здрави!

Съставил по английски и руски материали: Орлин Баев.

—

Това беше публикувано в общия раздел на форума за класическа хомеопатия и Бах есенции през септември 2007. Тъй като съвсем скоро смятам да приключа с форума, сметнах за необходимо предварително да прехвърля тук някои от по-ценните публикации.

—

Анкетата за тази седмица ще е:

 Loading ...